Тази седмица определено имам какво да разкажа защото реално имаше само три дни училище което означава че останалите четири бяха смислени:) Ще видим до колко ще ми се пише защото 5-6am в неделя не е много оферта човек да отделя от времето за сън.
Понеделник, вторник и сряда бяха ооооотратителни. За тях не ми се говори...
На края на предния пост ви споменах за празника който имат тук от четвъртък до неделя - thanksgiving. Също споменах как ще го пропусна, ще си остана в общежитието, никъде няма да ходя и нищо няма да правя освен учене за да наваксам с домашните (добре де, може тогава да не го написах така обаче имах тази амбиция...) Та в този ред на мисли като едно амбициозно-отговорно-мислещо-само-за-домашни момче сряда следобед тръгнах с една приятелка към нейната къща по случай thanksgiving. Винаги когато дойде момент за свободно време и нещо интересно което може да се прави, защото това изглеждаше интересно а и беше, съм поставен пред особено неприятна дилема. Както предполагам сте разбрали винаги избирам ученето...
Та, градчето се казваше Marlborough на около час с кола от Бостън. Точно такъв тип не особено големи градове (30,000 души) на разстояние около или по-малко час от някой голям град са доста популярни за живеене и след като видях мястото започнах да разбирам защо хората губят повече от час на ден само и само да живеят там.
Първо е много красиво. Аз се усетих да снимам чак като взех да си тръгвам за това снимките не са особено разнообразни и смислени нито показват най-яките неща които видях:) (между другото сложих и снимките от университета в който беше регионала за който ви говорих че беше много готино на външен вид + още някакви безсмислени снимки...:)
В момента в който се излезе от магистрала се тръгва по едни супер приятни пътчета които вървят из разни гори а както сега е и есента и на моменти има някои хълм от където се вижда или река примерно картинката е... тихо малко:) Тъй като мястото е на известно разстояние от голям град къщите (и май всичко) е по-евтино което позволява на хората да имат доста повече място за живеене и големи дворове. Къщите са разредени а някои от тях са буквално в гората. Нямаше нищо над 3 етажа - това води до някак си странно приятното усещане че човек не е в град а това в тези бетонни неща които тук наричат градове е много приятно. Въпреки че Кеймбич и Бостън са много, ама много зелени в сравнение с останалите гъст населени места дори аз се накефих на разликата и на усещането за малък град а аз не се кефя на такива неща. Площта на самия град е голяма защото е доста пръснато и също така всеки трябва да си има кола но алеите и пътищата са спокойни, улиците чисти а и природата си я имаше... Като чета какво пиша ми става странно защото за мен спокойствие до скоро не беше приятна дума но от едно време насам нямам нищо напротив спокойствието...:)
Семейството при което бях беше голямо (три момичета и едно момче + две кучета) и всички бяха много добре настроени към мен. Това е от части защото всяка година си взимат на гости по някоя от различните програми по някой чужденец които да живее с тях. Досега са имали 2*Япония, Германия, Румъния, Бразилия, Франция... (това запомних имаше и още). Много ми беше странно защо му е на някой да си разваля идилията с външен човек и те ми отговориха че се радват когато могат да научат повече за други места и други култури. Аз...това... нееее... го разбирам. Както и да е, приятелите и бяха, доста учудващо за мен, дори още по-дружелюбни. Пф трябваха ми няколко секунди да измисля думата и мисля че не я уцелих съвсем но нищо.
Не знам аз ли ставам по-наивен или хората ми изгледат по-откровени и отворени но в нито един момент не се почувствах като не на място или тъпо въпреки че често си говориха за случки и хора които не познавах - не ми беше скучно и не бях изолиран а точно обратното. Не усетих и онова нещо което обикновено се усеща когато в абсолютно непозната компания някой закара някой друг. Запознах се с много готини хора които знаеха как да си правят весело (по техните стандарти ест, не по моите). Цялостнана идея която предаваше държанието на всички беше че определено по-малкия град е доста по-приятно място отколкото големия град. Някак хората са отворени - например поздравяват се като се видят; като влезеш в магазин отделяш време да говориш с човека зад щанда - неща които в големия град мисля че не са така. Накратко доооста по приятна атмосфера за живеене не само заради мястото ами и заради самите хора.
Самият празник малко ме разочарова но като отделни елементи имаше много хубави неща. Първо това се води семеен празник като това семейство празнуваше малко по по друг начин... за thanksgiving вечерята (четвъртък вечер) бяха 20 човека фамилия + трима дето нямахме нищо общо с тях. Бяха успяла да създадът много хубава атмосфера но това за което най-много се говори от всички свързано с този празник е храната. Thanksgiving има две важни събития:
1) Яде се много и по-много "хубава" (за техните стандарти) храна
2) Пазари се много и по-много защото един вид това е началото на периода в които да се купуват подаръци за Коледа.
Във връзка с второто има едно нешо което се казва black friday. До колкото схванах това е ден според който търговците вярват че успеха им в него определя как ще мине периода около Коледа които хич да не е сигурно и по важен от цялата останала година. Та петъка магазините отварят супер рано 4-5 през нощта и продават с огромни намалея като минимизират от собствените си приходи само и само да продадат повече. В резултат на това консуматорската им нация с реди на опашки за да влиза и да си купува безсмислени неща (но за сметка на това на оферта) от 3-4 сутринта. Конкретното семейство не го прави това и нямах възможност да го видя но и не бях ентусиазиран за подобно нещо.
Относно храната... най-мекото което мога да кажа е че беше ОК. Да, беше по-прясна и по-органична за разлика от столовете тук но моя стандарт е висок:) Мама готви добре:)))
Прибрах се петък на обяд защото Добата ми дойде на гости с някакъв индиец. Докато се шматкаха някъде си, аз, един китаец и един сингапурец реализирахме един наш бизнес план. Даааа, лет'с до бусинесс пеопле. Схемата с която ще станем милионери беше следната:
Тук туристите са голяма напаст. Сериозно, голяма напаст. Почнаха да влизат в общежития (въпреки че трябва карта за влизане) - даже ми разказаха че влизат в общи бани да снимат, спират ни за да се снимаме, да им говорим... Има случаи в час, вратата се отваря, човека снима с фотоапарат и излиза. Не искам да звуча като човек какъвто не съм но вярвайте ми това е супер досадно, чувствам се като на пазар понякога. Има една като легенда (не знам колко е вярно) дето няква сложила в някакъв град една маса и два стола и написала "Разговор със студент от Harvard $1 - 1 мин". Просто нямаше как да не го пробваме...
Двамата ми бизнес партньори малко се притесняха от това че нарушаваме доста от правилата на университета (бяха разучили) и се опитваха да ги намалят до по-малко от десет а аз естествено исках да нарушим колкото се може повече точки. В резултат на това нямахме надпис на който пише че сме студенти на университета и по-лошо нямахме право да пишем цена. Първото се преживява защото се подразбира а за второто измислихме че ще сложим кутия на която ще пише tips. С пълен оптимизъм "взехме на заем" няколко стола и една маса от мазата на общежитието и се пльоснахме в Yard-а (като естествено имахме нещо за четене в случай че някой от служителите на унито ни пита какво правим - учим). След първите 15 минути успеха ни беше умопомрачаващ. Имахме цял един човек които зададе въпрос - "Колко е часа?". Решихме че нещо не е наред и като малка и добре организирана фирма бързо променихме подхода си към пазара - т.е. махнахме кутията за бакшиши в резултат на което хората започнаха да се спират и да питат по смислени неща от "като много знаете, кои са официалните езици в Швейцария".
Заля вълна амбициозни жълтури. Най-много ни занимаваха китайски семейства (очевидно емигранти първо поколение, родителите не говорят добър английски, децата в американски гимназии родени на през 2 години). Общия шаблон на въпросите беше: "Синът/Дъщеря ми ще учи тук след две/три/пет/десет години, както е най-важното за да го/я приемат и как да увеличим шансовете за това"... Пффффф, както знаете съм супер добър в това да говоря глупости за неща от които нямам никаква представа така че направо бях уникално изобретателен... Някой ден някой от отдела за прием на студенти много ще се смее и причината ще съм аз...:)
В един момент имаше тълпа около нас но решихме да работим за имич в конкретния ден а не за пари. Те милионите ще дойдат с времето - в този ден се рекламирахме:) Беше меко казано студено за това след три часа реклама отидохме да се размразим като се почерпихме с приходите от деня... т.е. похарчихме парите които ние сами бяхме сложили в кутията за да се сетят хората че там се слагат пари.
На следващия ден към обяд ми дойдоха на гости приятели от Рамапо. Като се замисля кой чете този блог ще кажа двете имена от групата от към 10-15 човека с най-голям шанс някои да ги познава - Мишо (от Г клас) и Жасмина (да, същото момиче от което тръгна пост-а с онази уникална чалга за огнебореца):). Доста се изложих защото на въпрос от рода на "заведи ни да видим нещо интересно", "къде е бизнес училището" или "онази голямата сграда в средата (която очевидно е специална за нещо) какво е" нямах никаква идея какво да кажа. Не взимам много присърце това място тук като цяло така че с помощта на малко интернет и Добата които знаеше повече от мен разгледахме наоколо. Ходихме и до центъра на Бостън където също се очакваше да имам представа поне как се стига но аз и това не знаех... Не беше нещо особено като център с изключение на високите сгради. Докато се разхождахме взехме че стигнахме китайския квартал който вече беше по-интересен от гледна точка на китайските магазини и безброй многото китайски ресторанти...
Останахме в хотела в които беше отседнала цялата група която беше дошла на разходка. Вечерта мина с Български привкус и периодични благодарности към дядо за хубавата му ракия:) Не ми се пишат подробности но ме болият мускулите на лицето от смях... заради Мишо... честно, скоро не бях се смял така...:) Рано сутринта преди да си заминат ходихме да разгледаме Бостанския аквариум - малко културна дейност в контраст с вечерта, беше по-интересно от всеки аквариум който бях виждал но това не променя факта че беше... аквариум...
Определено изкарах много добре и в известен смисъл си починах от липсата на "културни" събирания което естествено не е почивка в истинския смисъл на думата за това проспах останалата част от неделята.
На кратко почивните дни минаха много ползотворно в учебен план... Наваксах с мAтеряла в училище, написах всички домашни и научих за всички периодични изпити следващата седмица. Даже успях да напиша едно огромно есе за вторник.. Дааа, всичко мина по план;) Въобще толкова много свободно време ще имам следващата седмица че няма да знам какво да го правя:)
Не бях наистина подробен и заложих повече на действията отколкото на конкретни неща защото стана доста късно (рано). Питайте ме ако искате да доразкажа за нещо:)
До следващия път;)
--Веско
ПС. Нямам сминки от виждането с хората от Рамапо, като ми пратят ще сложа.
